Когато преплитах пръстите си с изкуствената реалност съзнанието ми крещеше да не спирам.Усещах с тях цялата измамна топлина, фалшиво запълвайки душата ми,която ме молеше да не я отблъсквам...Обвиваше ме нежно тихата самота и ме заричаше да не я напускам...и ми даваше привидно удовлетворение..не се предадох,защото не се и борех...просто се чувствах желана там...не се възпротивих и за миг..облегнах се на единственото рамо,приятелско рамо - такова,което,когато имаш нужда от него,то винаги си е там и е готово да те обгърне с цялата си мощ,за да не можеш никога да си тръгнеш от него..И то просто се вкопчи за мен,докато раздаваше от изкуствените си надежди..колко ли отчаяност е властвала,за да притъпи усещането за реалност..колко ли празнини са молели за малко бленувано щастие...колко ли страх се е крил в същността ми...щом позволих на душата ми да тлее във вакуум,...щом не намерих сили да променя миналото и свикнах да живея с него...без поглед напред , да дишам без да живея..

...Кажи - ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи - ще тръгна със тебе
за да вдигнем твоя кръст.

Нова генерация